Творби на легендарния Х. Ф. Лъвкрафт за първи път на български език
„ Други богове “ е компилация от 27 творби, 6 от които са издавани у нас в разнообразни антологии и списания, само че до момента не са били включвани в независим алманах на Лъвкрафт, а останалите 21 излизат за пръв път на български.
Американският публицист Х. Ф. Лъвкрафт (1890–1937) е създател на творби с водещ принцип „ галактическият смут “. Почти незнаен приживе, в този момент поради размаха на фантазията си той постоянно е слаган наедно с Хърбърт Уелс и Дж. Р. Р. Толкин.
Творбите му могат да се дефинират както като хорър, по този начин и като тъмно фентъзи или черна фантастика. Наричат ги също „ стихове в прозаичност “. Лъвкрафт е повлиян от Едгар По и от хималайските картини на Николай Рьорих, а от своя страна неговите апокалиптични видения оказват мощно влияние върху Стивън Кинг и актуалната попкултура.
Настоящият алманах с определени произведения ни води в света на сънищата, на призрачното и свръхестественото, на хаоса, мистиката и ужаса, на магичното и езотеричното, на гибелта и извънземните странствания. Книгата включва и фамозната новела „ Подир сънищата – към незнайния Кадат “.
Откъс
АУТСАЙДЕРЪТ
Не спи умерено тази нощ баронът,
а всички воини, пристигнали да му гостуват,
ковчези, вещици и демони сънуват
и дълго от кошмари се изтезават.
Кийтс
Нещастен е оня, на който спомените от детството носят единствено боязън и горест. Окаян е индивидът, в чието схващане изникват самотни часове в големи и мрачни стаи с потъмнели тапети и влудяващи полици със остарели книги или будещи боязън бдения в сумрачни горички с нелепи, грамадни и натежали от лиани дървета, чиито клони се поклащат високо над главата му. А боговете ми предопределиха тъкмо такава участ – на мен, зашеметения, разочарования, разрушения и унищожения. Ала колкото и да е необичайно, все пак съм удовлетворен и се впивам обезверено в тези хербаризирани мемоари в миговете, когато моите мисли ме заплашват, че ще се отклонят към другото.
Не зная къде съм се родил, но замъкът беше безпределно остарял и безпределно ужасяващ – цялостен с неосветени коридори и с високи тавани, на които очите можеха да съзрат единствено паяжини и сенки. Плочите по рушащите се коридори постоянно изглеждаха отвратително влажни и всичко бе пропито от противна миризма, като че ли излизаща от струпани вкупом генерации от мъртъвци.
Винаги беше мрачно, заради което от време на време палех свещи и с облекчение се взирах в пламъка. Навън слънцето също не грееше, тъй като ужасните дървета се извисяваха и над най-високата кула, до която можеше да се стигне. Една от кулите, черна на цвят, се издигаше над дърветата в непознатото за мен небе, само че тя беше леко порутена и човек не можеше да се качи до върха ѝ, в случай че не се изкатереше от камък на камък по отвесната стена, а това не беше допустимо.
Сигурно живеех от години на това място, но не мога да измеря времето. Сигурно някакви същества са се грижили за потребностите ми, единствено че не можах да си спомня за никого, помнех единствено себе си и никаква живинка с изключение на безшумните плъхове, прилепи и паяци. Мисля, че който се е грижил за мене, несъмнено е бил възмутително остарял, тъй като първата ми визия за жив човек е за създание, нещо като смешно мое сходство, единствено че накриво, съсухрено и унищожено като замъка. За мен костите и скелетите, осеяли някои от каменните крипти надълбоко подземен, покрай основите, въобще не бяха нещо неуместно. Във фантазиите свързвах тези неща с всекидневни събития и те ми се костваха по-естествени от цветните картини с живи същества, които виждах в голям брой от плесенясалите книги. От такива книги научих всичко, което в този момент зная. Нямах преподавател, който упорито да ме направлява и не си припомням през тези години да съм чул човешки глас, даже личния си глас, тъй като въпреки да бях чел за говоренето, през разум не ми минаваше да приказвам на глас.
И за външността си въобще не мислех, тъй като в замъка нямаше огледала и аз просто инстинктивно смятах, че наподобявам на младежите, чиито рисунки и картини виждах в книгите. Усещах се млад, откакто имах толкоз малко мемоари.
Често лежах на открито под сенчестите безгласни дървета отвъд зловонната вода на рова, мечтаех с часове за неща, прочетени в книгите и с блян си представях, че съм измежду многоцветни тълпи в слънчевия свят оттатък безкрайната гора. Веднъж направих опит да се измъкна от гората, само че колкото повече се отдалечавах от замъка, толкоз повече се сгъстяваше мракът и във въздуха се прокрадваше чувството за нещо ужасно, при което хуквах обратно като оглупял, да не би да се изгубя в лабиринта от беззвучна мрачевина.
Безкрайно доста сумрачни часове прекарах в сънища и очакване, въпреки да не знаех какво чакам. После, в сянката на самотата, копнежът ми за светлина ставаше неукротим, към този момент не бях в положение да заставам безразличен, по тази причина протягах с молба ръце към черната порутена кула, стърчаща извън, над гората, в непознатото за мен небе. Най-накрая взех решение да се изкача до върха на кулата, даже в случай че падна, до момента в който го върша – по-добре беше да зърна небето и да почина, в сравнение с да пребивавам, без в миналото да съм видял деня.
Изкачих се в усойния полумрак по изтърканите и остарели каменни стъпала и стигнах до ниво, където изчезваха. Продължих да се катеря нагоре, като се хващах за дребни издатини. Отвратителен и заплашителен беше този скален цилиндър, в който нямаше стълбище – черен, ронещ се и без жива душа в него, със злокобни, стряскащи ме прилепи, чиито криле не подвигаха звук. Ала още по-отвратително и ужасно беше, че напредвах доста постепенно, тъй като и като се катерех, мракът над мен оставаше все по този начин гъст и ме връхлетя ново, смразяващо чувство за нещо призрачно и антично. Потреперих, като се зачудих за какво не съм стигнал до светлината и щях да погледна надолу, само че не се осмелих. Казах си, че ненадейно е настъпила нощта и на вятъра пипайки търсих отвор – прозорче в камъка, с цел да надникна на открито и да погледна нагоре, с цел да преценява какъв брой високо съм стигнал.
Съвсем ненадейно, след безпределно дълго катерене по празната кула над страшната пропаст усетих, че главата ми опира в нещо твърдо и разбрах, че съм стигнал до покрива или най-малко до нещо като под. Протегнах в тъмното свободната си ръка и пипнах преградата – беше каменна и не помръдваше. После, изложен на смъртна заплаха, обиколих кулата, като се вкопчвах във всяко нещо, което можеше да ми предложи слузестата стена, и опипвах с ръка, до момента в който най-после усетих, че преградата поддава. Тогава още веднъж потеглих нагоре и блъснах с глава плоча или похлупак, тъй като и двете ми ръце бяха заети с рисковото напредване.
Горе не се появи светлина и когато се протегнах да ревизира, открих, че към този момент съм завършил с катеренето, тъй като плочата закриваше отвор в пода, през който се стигаше до равна каменна повърхнина с по-голяма обиколка от кулата в подножието; безспорно това бе подът на високо ситуирана и просторна наблюдателница. Пропълзях деликатно през отвора и се пробвах да попреча на тежката плоча да се върне на мястото си, но претърпях крах. Лежах отпаднал на каменния под и слушах призрачното ехтене от наместването на плочата, като се надявах при потребност още веднъж да мога да я отместя.
Тъй като смятах, че съм стигнал необикновено високо, доста над проклетите корони на дърветата, отгоре-отгоре станах от пода и пипайки взех да диря прозорец, с цел да погледна за пръв път в живота си небето, Луната и звездите, за които бях чел. Ала ме чакаше цялостно отчаяние, тъй като открих единствено необятни полици от мрамор, върху които имаше странни продълговати сандъци с притеснителни размери. Замислих се и взех да се чудя какви ли антични секрети могат да бъдат скрити в това високо помещение, от стотици епохи без връзка със замъка. После ръцете ми ненадейно напипаха вход с каменна врата, грубовато направена от дялани камъни.
Опитах да я отворя, само че се оказа заключена. С висш прилив на мощ превъзмогнах всички компликации и вратата се отвори във вътрешността. В този момент ме обзе висшо вдъхновение, каквото не бях изпитвал, тъй като през красива желязна решетка по стълбището от няколко стъпала, тръгващо нагоре от новооткрития вход, добродушно светеше сияйната цялостна Луна, виждана от мен единствено насън и в неразбираеми видения, които не се осмелявах да нарека мемоари.
Представих си, че към този момент съм стигнал до най-високата точка на кулата и побързах да изкача няколкото стъпала отвъд вратата, само че внезапно Луната бе закрита от облак и аз се спънах, след което взех да се придвижвам по-бавно в тъмното. Когато стигнах до решетката, към момента беше доста мрачно. Внимателно ревизирах и разбрах, че няма брава, само че не я отворих – от боязън, че мога да падна от изумителната височина, до която бях стигнал. После луната още веднъж се появи.
Най-демоничен е потресът от извънредно непредвиденото и неуместно невероятното. Нищо, претърпяно от мен до тогава, не можеше да се съпостави с ужаса от видяното в този миг, като се имат поради странните чудатости, които съзряха очите ми. Гледката беше напълно нормална, само че смайваше, тъй като представляваше следното: вместо да се вижда зашеметяващата картина на върхове на дървета, гледани от доста високо, към мен, на едно ниво с решетката, ни повече, ни по-малко се простираше твърдата земя, украсена и разнообразена с мраморни плочи и колони. Върху ѝ падаше сянката на остаряла каменна черква, чиято порутена камбанария се открояваше призрачно на лунната светлина.
Почти в несвяст отворих решетката и потеглих, олюлявайки се, по пътеката с бял трошляк, която се простираше нагоре и надолу. В разсъдъка ми, въпреки да бях зашеметен и комплициран, все по този начин се криеше налудно предпочитание да видя светлината и даже фантастичното знамение, на което станах очевидец, не можеше да ме откаже от желанието ми. Нито знаех, нито ме интересуваше дали прекарването ми е плод на безумство, сън или магия – просто твърдо си бях наумил да стигна до искра и извисяване непременно. Не знаех кой съм или какво съм, нито какво би следвало да ме заобикаля, въпреки че до момента в който продължавах да ходя и да се възпирам, в мен изникна някакъв заплашителен, прикрит спомен, поради който напредването ми стана недотам инцидентно. Минах под една арка отвън мястото с плочи и колони и потеглих през голо поле. Понякога виждах път и го следвах, от време на време от любознание тръгвах през ливадите, където единствено на места се виждаха остатъци, напомнящи, че в миналото в древността това е било път. Веднъж преплувах бистроструйна река, където обрасли с мъх камъни говореха за от дълго време липсващ мост.
Сигурно минаха повече от два часа, преди да стигна това, което, наподобява, беше задачата ми – величествен, обраснал с бръшлян палат в парк, начесто засаден с дървета – всичко бе влудяващо познато, само че и цялостно с невиждани неща, които ме притесняваха. Видях, че ровът е цялостен с вода, а някои от добре познатите ми кули са разрушени, само че имаше и нови неща, объркващи гледащия. Обаче това, което следих с максимален интерес и наслада бяха отворените прозорци, от които струеше превъзходна светлина и се носеше шумът от огромно забавление. Приближих се до един прозорец, надзърнах вътре и видях прекомерно необичайно облечени хора, които се забавляваха и си разменяха остроумни реплики. Понеже до тогава не бях чувал човешка тирада, можех единствено да се досещам защо си говореха. Имаше лица с изражения, припомнящи ми някакви доста остарели неща, а други ми бяха изцяло непознати.
Прекрачих през ниския прозорец в блестящо осветената стая и с тази крачка вместо единствения ярък момент на вяра, който имах, бях разтресен от допустимо най-мрачно обезсърчение и просветление. Кошмарът не се забави – щом влязох, незабавно последва едно от най-ужасните събития, които в миналото бях виждал. Едва минах през перваза, когато всички присъстващи ненадейно бяха обзети от непредвиден, необикновено мощен боязън, който изкриви лицата и накара съвсем от всяко гърло да излезе зов на смут. До един хукнаха да бягат и измежду врявата и суматохата няколко души припаднаха и бяха измъкнати от обезумелите си тичащи приятели. Много закриваха очите си с длани, а след това пипнешком и несръчно бързаха да се махнат, преобръщайки мебелите и блъскащи се в стени, преди да стигнат до някоя от множеството порти.
Пищяха сърцераздирателно, а аз стоях в блестящо осветеното помещение, гледах зашеметен и слушах по какъв начин виковете им заглъхват. Треперех при мисълта какво може да се спотайва невидимо край мен. Беглият взор показваше, че стаята наподобява празна, само че когато се приближих до една от нишите, ми се стори, че чувствам там наличие – едвам доловимо придвижване оттатък златната арка на входа, през който се стигаше до друга, много сходна стая.
Когато наближих арката, започнах да чувствам придвижването по-ясно, а след това, по едно и също време с първия и финален тон, който издадох (отблъскващ писък, който ме отврати съвсем толкоз мъчително, колкото и пакостната му причина), видях напълно, с ужасяваща, смразяваща изясненост това невъобразимо и неописуемо чудовищно нещо, за което не може да се приказва и което даже единствено с появяването си преобрази една радостна компания в стадо полудели бегълци.
Изобщо не мога да кажа на какво приличаше, тъй като представляваше общ брой от всичко нечисто, неестествено, ненормално и ненавистно. Така наподобява разлагащ се вампир, въплъщение на древността и развалата; вонящото и разкапващо се видение в заболели показа, ужасното разкриване на това, което милосърдната земя постоянно би трябвало да крие. Господ ми е очевидец, че не принадлежеше на този свят, даже в случай че в миналото му беше принадлежало, но в ужаса си аз виждах в отхапаните парчета и стърчащите голи кости контури на хилещо се, отвращаващо сходство на човешко тяло, а мухлясалите, разпадащи се одежди ме смразиха даже в невъобразимо по-голяма степен.
Бях съвсем неподвижен, само че не и чак до такава степен, че да не направя безсилен опит да побягна – отстъпих обратно и се препънах, само че това отстрани силата, с която безименното и безгласно страшилище ме държеше. Очите ми, омагьосани от стъклените орбити, които се взираха с ненавист в тях, отказваха да се затворят, въпреки че погледът ми, за благополучие, бе мъгляв и след първичния потрес към този момент виждах, въпреки и неразбираемо, ужасното нещо. Опитах да подвигна ръка, с цел да скрия картината, само че възприятията ми дотолкоз бяха притъпени, че ръката не се подчини напълно на волята ми. Опитът обаче бе задоволителен, с цел да наруши равновесието ми, тъй че се наложи залитайки да измина няколко крачки, с цел да избегна рухването. В този момент внезапно усетих с мъчителна изясненост какъв брой наоколо е мършата, чието страховито и хрипливо дишане ненапълно си фантазирах, че слушам. Почти оглупял, въпреки всичко съумях да посегна, с цел да отблъсна смрадния фантом, доближил се толкоз доста, и в една катаклизмична секунда от галактическия призрачен сън и пъкленото прекарване пръстите ми допряха разлагащата се, протегната лапа на чудовището под златната арка.
Не изпищях, само че всички адови привидения, носещи се по нощния вятър, нададоха писъци вместо мен, тъй като в същия момент разсъдъкът ми бе затрит от падащата лавина на унищожаваща душата памет. В този момент научих всичко, което се е случило; спомних си освен ужасния палат и дърветата, само че и разпознах променената постройка, в която се намирах в този момент. Най-ужасното е, че разпознах нечестивата, гнусна гад, която стоеше пред мен и се хилеше, до момента в който отдръпвах от нея изцапаните си ръце.
Ала в Космоса има както мъка, по този начин и еликсир, и този еликсир е еликсирът на забравата. Във висшия смут, изпитван в този момент, аз забравих какво ме е уплашило и избликът на черна памет изчезна в хаоса на отекващи в мен облици. Бягах насън от призрачното прокълнато здание, тичах бързо и тихо на лунната светлина. Когато се върнах в мраморната постройка в църковния двор и слязох по стълбището, открих, че каменният похлупак не се помръдва, само че не съжалих, тъй като мразех и античния палат, и дърветата.
Сега се нося по нощния вятър дружно с присмехулните и другарски настроени привидения, а през деня се развличам измежду катакомбите на Нефрен-Ка в затворената и незнайна котловина Хадот край Нил. Зная, че като изключим Луната над каменните гробници в Неб, светлината не е за мен; не са за мен и веселбите, с изключение на безименните празненства на владетелката Нитокрис под Голямата пирамида, но в новата си независимост и неналичието на ограничавания напряко поздравявам горчивината на отчуждението.
Защото, въпреки че еликсирът на забравата ми донесе успокоение, постоянно ще зная, че съм новобранец – непознат на този век и измежду тези, които към момента са хора. Зная това от мига, когато протегнах ръка към привидението в огромната златна рамка – пипнах го, а пръстите ми
Американският публицист Х. Ф. Лъвкрафт (1890–1937) е създател на творби с водещ принцип „ галактическият смут “. Почти незнаен приживе, в този момент поради размаха на фантазията си той постоянно е слаган наедно с Хърбърт Уелс и Дж. Р. Р. Толкин.
Творбите му могат да се дефинират както като хорър, по този начин и като тъмно фентъзи или черна фантастика. Наричат ги също „ стихове в прозаичност “. Лъвкрафт е повлиян от Едгар По и от хималайските картини на Николай Рьорих, а от своя страна неговите апокалиптични видения оказват мощно влияние върху Стивън Кинг и актуалната попкултура.
Настоящият алманах с определени произведения ни води в света на сънищата, на призрачното и свръхестественото, на хаоса, мистиката и ужаса, на магичното и езотеричното, на гибелта и извънземните странствания. Книгата включва и фамозната новела „ Подир сънищата – към незнайния Кадат “.
Откъс
АУТСАЙДЕРЪТ
Не спи умерено тази нощ баронът,
а всички воини, пристигнали да му гостуват,
ковчези, вещици и демони сънуват
и дълго от кошмари се изтезават.
Кийтс
Нещастен е оня, на който спомените от детството носят единствено боязън и горест. Окаян е индивидът, в чието схващане изникват самотни часове в големи и мрачни стаи с потъмнели тапети и влудяващи полици със остарели книги или будещи боязън бдения в сумрачни горички с нелепи, грамадни и натежали от лиани дървета, чиито клони се поклащат високо над главата му. А боговете ми предопределиха тъкмо такава участ – на мен, зашеметения, разочарования, разрушения и унищожения. Ала колкото и да е необичайно, все пак съм удовлетворен и се впивам обезверено в тези хербаризирани мемоари в миговете, когато моите мисли ме заплашват, че ще се отклонят към другото.
Не зная къде съм се родил, но замъкът беше безпределно остарял и безпределно ужасяващ – цялостен с неосветени коридори и с високи тавани, на които очите можеха да съзрат единствено паяжини и сенки. Плочите по рушащите се коридори постоянно изглеждаха отвратително влажни и всичко бе пропито от противна миризма, като че ли излизаща от струпани вкупом генерации от мъртъвци.
Винаги беше мрачно, заради което от време на време палех свещи и с облекчение се взирах в пламъка. Навън слънцето също не грееше, тъй като ужасните дървета се извисяваха и над най-високата кула, до която можеше да се стигне. Една от кулите, черна на цвят, се издигаше над дърветата в непознатото за мен небе, само че тя беше леко порутена и човек не можеше да се качи до върха ѝ, в случай че не се изкатереше от камък на камък по отвесната стена, а това не беше допустимо.
Сигурно живеех от години на това място, но не мога да измеря времето. Сигурно някакви същества са се грижили за потребностите ми, единствено че не можах да си спомня за никого, помнех единствено себе си и никаква живинка с изключение на безшумните плъхове, прилепи и паяци. Мисля, че който се е грижил за мене, несъмнено е бил възмутително остарял, тъй като първата ми визия за жив човек е за създание, нещо като смешно мое сходство, единствено че накриво, съсухрено и унищожено като замъка. За мен костите и скелетите, осеяли някои от каменните крипти надълбоко подземен, покрай основите, въобще не бяха нещо неуместно. Във фантазиите свързвах тези неща с всекидневни събития и те ми се костваха по-естествени от цветните картини с живи същества, които виждах в голям брой от плесенясалите книги. От такива книги научих всичко, което в този момент зная. Нямах преподавател, който упорито да ме направлява и не си припомням през тези години да съм чул човешки глас, даже личния си глас, тъй като въпреки да бях чел за говоренето, през разум не ми минаваше да приказвам на глас.
И за външността си въобще не мислех, тъй като в замъка нямаше огледала и аз просто инстинктивно смятах, че наподобявам на младежите, чиито рисунки и картини виждах в книгите. Усещах се млад, откакто имах толкоз малко мемоари.
Често лежах на открито под сенчестите безгласни дървета отвъд зловонната вода на рова, мечтаех с часове за неща, прочетени в книгите и с блян си представях, че съм измежду многоцветни тълпи в слънчевия свят оттатък безкрайната гора. Веднъж направих опит да се измъкна от гората, само че колкото повече се отдалечавах от замъка, толкоз повече се сгъстяваше мракът и във въздуха се прокрадваше чувството за нещо ужасно, при което хуквах обратно като оглупял, да не би да се изгубя в лабиринта от беззвучна мрачевина.
Безкрайно доста сумрачни часове прекарах в сънища и очакване, въпреки да не знаех какво чакам. После, в сянката на самотата, копнежът ми за светлина ставаше неукротим, към този момент не бях в положение да заставам безразличен, по тази причина протягах с молба ръце към черната порутена кула, стърчаща извън, над гората, в непознатото за мен небе. Най-накрая взех решение да се изкача до върха на кулата, даже в случай че падна, до момента в който го върша – по-добре беше да зърна небето и да почина, в сравнение с да пребивавам, без в миналото да съм видял деня.
Изкачих се в усойния полумрак по изтърканите и остарели каменни стъпала и стигнах до ниво, където изчезваха. Продължих да се катеря нагоре, като се хващах за дребни издатини. Отвратителен и заплашителен беше този скален цилиндър, в който нямаше стълбище – черен, ронещ се и без жива душа в него, със злокобни, стряскащи ме прилепи, чиито криле не подвигаха звук. Ала още по-отвратително и ужасно беше, че напредвах доста постепенно, тъй като и като се катерех, мракът над мен оставаше все по този начин гъст и ме връхлетя ново, смразяващо чувство за нещо призрачно и антично. Потреперих, като се зачудих за какво не съм стигнал до светлината и щях да погледна надолу, само че не се осмелих. Казах си, че ненадейно е настъпила нощта и на вятъра пипайки търсих отвор – прозорче в камъка, с цел да надникна на открито и да погледна нагоре, с цел да преценява какъв брой високо съм стигнал.
Съвсем ненадейно, след безпределно дълго катерене по празната кула над страшната пропаст усетих, че главата ми опира в нещо твърдо и разбрах, че съм стигнал до покрива или най-малко до нещо като под. Протегнах в тъмното свободната си ръка и пипнах преградата – беше каменна и не помръдваше. После, изложен на смъртна заплаха, обиколих кулата, като се вкопчвах във всяко нещо, което можеше да ми предложи слузестата стена, и опипвах с ръка, до момента в който най-после усетих, че преградата поддава. Тогава още веднъж потеглих нагоре и блъснах с глава плоча или похлупак, тъй като и двете ми ръце бяха заети с рисковото напредване.
Горе не се появи светлина и когато се протегнах да ревизира, открих, че към този момент съм завършил с катеренето, тъй като плочата закриваше отвор в пода, през който се стигаше до равна каменна повърхнина с по-голяма обиколка от кулата в подножието; безспорно това бе подът на високо ситуирана и просторна наблюдателница. Пропълзях деликатно през отвора и се пробвах да попреча на тежката плоча да се върне на мястото си, но претърпях крах. Лежах отпаднал на каменния под и слушах призрачното ехтене от наместването на плочата, като се надявах при потребност още веднъж да мога да я отместя.
Тъй като смятах, че съм стигнал необикновено високо, доста над проклетите корони на дърветата, отгоре-отгоре станах от пода и пипайки взех да диря прозорец, с цел да погледна за пръв път в живота си небето, Луната и звездите, за които бях чел. Ала ме чакаше цялостно отчаяние, тъй като открих единствено необятни полици от мрамор, върху които имаше странни продълговати сандъци с притеснителни размери. Замислих се и взех да се чудя какви ли антични секрети могат да бъдат скрити в това високо помещение, от стотици епохи без връзка със замъка. После ръцете ми ненадейно напипаха вход с каменна врата, грубовато направена от дялани камъни.
Опитах да я отворя, само че се оказа заключена. С висш прилив на мощ превъзмогнах всички компликации и вратата се отвори във вътрешността. В този момент ме обзе висшо вдъхновение, каквото не бях изпитвал, тъй като през красива желязна решетка по стълбището от няколко стъпала, тръгващо нагоре от новооткрития вход, добродушно светеше сияйната цялостна Луна, виждана от мен единствено насън и в неразбираеми видения, които не се осмелявах да нарека мемоари.
Представих си, че към този момент съм стигнал до най-високата точка на кулата и побързах да изкача няколкото стъпала отвъд вратата, само че внезапно Луната бе закрита от облак и аз се спънах, след което взех да се придвижвам по-бавно в тъмното. Когато стигнах до решетката, към момента беше доста мрачно. Внимателно ревизирах и разбрах, че няма брава, само че не я отворих – от боязън, че мога да падна от изумителната височина, до която бях стигнал. После луната още веднъж се появи.
Най-демоничен е потресът от извънредно непредвиденото и неуместно невероятното. Нищо, претърпяно от мен до тогава, не можеше да се съпостави с ужаса от видяното в този миг, като се имат поради странните чудатости, които съзряха очите ми. Гледката беше напълно нормална, само че смайваше, тъй като представляваше следното: вместо да се вижда зашеметяващата картина на върхове на дървета, гледани от доста високо, към мен, на едно ниво с решетката, ни повече, ни по-малко се простираше твърдата земя, украсена и разнообразена с мраморни плочи и колони. Върху ѝ падаше сянката на остаряла каменна черква, чиято порутена камбанария се открояваше призрачно на лунната светлина.
Почти в несвяст отворих решетката и потеглих, олюлявайки се, по пътеката с бял трошляк, която се простираше нагоре и надолу. В разсъдъка ми, въпреки да бях зашеметен и комплициран, все по този начин се криеше налудно предпочитание да видя светлината и даже фантастичното знамение, на което станах очевидец, не можеше да ме откаже от желанието ми. Нито знаех, нито ме интересуваше дали прекарването ми е плод на безумство, сън или магия – просто твърдо си бях наумил да стигна до искра и извисяване непременно. Не знаех кой съм или какво съм, нито какво би следвало да ме заобикаля, въпреки че до момента в който продължавах да ходя и да се възпирам, в мен изникна някакъв заплашителен, прикрит спомен, поради който напредването ми стана недотам инцидентно. Минах под една арка отвън мястото с плочи и колони и потеглих през голо поле. Понякога виждах път и го следвах, от време на време от любознание тръгвах през ливадите, където единствено на места се виждаха остатъци, напомнящи, че в миналото в древността това е било път. Веднъж преплувах бистроструйна река, където обрасли с мъх камъни говореха за от дълго време липсващ мост.
Сигурно минаха повече от два часа, преди да стигна това, което, наподобява, беше задачата ми – величествен, обраснал с бръшлян палат в парк, начесто засаден с дървета – всичко бе влудяващо познато, само че и цялостно с невиждани неща, които ме притесняваха. Видях, че ровът е цялостен с вода, а някои от добре познатите ми кули са разрушени, само че имаше и нови неща, объркващи гледащия. Обаче това, което следих с максимален интерес и наслада бяха отворените прозорци, от които струеше превъзходна светлина и се носеше шумът от огромно забавление. Приближих се до един прозорец, надзърнах вътре и видях прекомерно необичайно облечени хора, които се забавляваха и си разменяха остроумни реплики. Понеже до тогава не бях чувал човешка тирада, можех единствено да се досещам защо си говореха. Имаше лица с изражения, припомнящи ми някакви доста остарели неща, а други ми бяха изцяло непознати.
Прекрачих през ниския прозорец в блестящо осветената стая и с тази крачка вместо единствения ярък момент на вяра, който имах, бях разтресен от допустимо най-мрачно обезсърчение и просветление. Кошмарът не се забави – щом влязох, незабавно последва едно от най-ужасните събития, които в миналото бях виждал. Едва минах през перваза, когато всички присъстващи ненадейно бяха обзети от непредвиден, необикновено мощен боязън, който изкриви лицата и накара съвсем от всяко гърло да излезе зов на смут. До един хукнаха да бягат и измежду врявата и суматохата няколко души припаднаха и бяха измъкнати от обезумелите си тичащи приятели. Много закриваха очите си с длани, а след това пипнешком и несръчно бързаха да се махнат, преобръщайки мебелите и блъскащи се в стени, преди да стигнат до някоя от множеството порти.
Пищяха сърцераздирателно, а аз стоях в блестящо осветеното помещение, гледах зашеметен и слушах по какъв начин виковете им заглъхват. Треперех при мисълта какво може да се спотайва невидимо край мен. Беглият взор показваше, че стаята наподобява празна, само че когато се приближих до една от нишите, ми се стори, че чувствам там наличие – едвам доловимо придвижване оттатък златната арка на входа, през който се стигаше до друга, много сходна стая.
Когато наближих арката, започнах да чувствам придвижването по-ясно, а след това, по едно и също време с първия и финален тон, който издадох (отблъскващ писък, който ме отврати съвсем толкоз мъчително, колкото и пакостната му причина), видях напълно, с ужасяваща, смразяваща изясненост това невъобразимо и неописуемо чудовищно нещо, за което не може да се приказва и което даже единствено с появяването си преобрази една радостна компания в стадо полудели бегълци.
Изобщо не мога да кажа на какво приличаше, тъй като представляваше общ брой от всичко нечисто, неестествено, ненормално и ненавистно. Така наподобява разлагащ се вампир, въплъщение на древността и развалата; вонящото и разкапващо се видение в заболели показа, ужасното разкриване на това, което милосърдната земя постоянно би трябвало да крие. Господ ми е очевидец, че не принадлежеше на този свят, даже в случай че в миналото му беше принадлежало, но в ужаса си аз виждах в отхапаните парчета и стърчащите голи кости контури на хилещо се, отвращаващо сходство на човешко тяло, а мухлясалите, разпадащи се одежди ме смразиха даже в невъобразимо по-голяма степен.
Бях съвсем неподвижен, само че не и чак до такава степен, че да не направя безсилен опит да побягна – отстъпих обратно и се препънах, само че това отстрани силата, с която безименното и безгласно страшилище ме държеше. Очите ми, омагьосани от стъклените орбити, които се взираха с ненавист в тях, отказваха да се затворят, въпреки че погледът ми, за благополучие, бе мъгляв и след първичния потрес към този момент виждах, въпреки и неразбираемо, ужасното нещо. Опитах да подвигна ръка, с цел да скрия картината, само че възприятията ми дотолкоз бяха притъпени, че ръката не се подчини напълно на волята ми. Опитът обаче бе задоволителен, с цел да наруши равновесието ми, тъй че се наложи залитайки да измина няколко крачки, с цел да избегна рухването. В този момент внезапно усетих с мъчителна изясненост какъв брой наоколо е мършата, чието страховито и хрипливо дишане ненапълно си фантазирах, че слушам. Почти оглупял, въпреки всичко съумях да посегна, с цел да отблъсна смрадния фантом, доближил се толкоз доста, и в една катаклизмична секунда от галактическия призрачен сън и пъкленото прекарване пръстите ми допряха разлагащата се, протегната лапа на чудовището под златната арка.
Не изпищях, само че всички адови привидения, носещи се по нощния вятър, нададоха писъци вместо мен, тъй като в същия момент разсъдъкът ми бе затрит от падащата лавина на унищожаваща душата памет. В този момент научих всичко, което се е случило; спомних си освен ужасния палат и дърветата, само че и разпознах променената постройка, в която се намирах в този момент. Най-ужасното е, че разпознах нечестивата, гнусна гад, която стоеше пред мен и се хилеше, до момента в който отдръпвах от нея изцапаните си ръце.
Ала в Космоса има както мъка, по този начин и еликсир, и този еликсир е еликсирът на забравата. Във висшия смут, изпитван в този момент, аз забравих какво ме е уплашило и избликът на черна памет изчезна в хаоса на отекващи в мен облици. Бягах насън от призрачното прокълнато здание, тичах бързо и тихо на лунната светлина. Когато се върнах в мраморната постройка в църковния двор и слязох по стълбището, открих, че каменният похлупак не се помръдва, само че не съжалих, тъй като мразех и античния палат, и дърветата.
Сега се нося по нощния вятър дружно с присмехулните и другарски настроени привидения, а през деня се развличам измежду катакомбите на Нефрен-Ка в затворената и незнайна котловина Хадот край Нил. Зная, че като изключим Луната над каменните гробници в Неб, светлината не е за мен; не са за мен и веселбите, с изключение на безименните празненства на владетелката Нитокрис под Голямата пирамида, но в новата си независимост и неналичието на ограничавания напряко поздравявам горчивината на отчуждението.
Защото, въпреки че еликсирът на забравата ми донесе успокоение, постоянно ще зная, че съм новобранец – непознат на този век и измежду тези, които към момента са хора. Зная това от мига, когато протегнах ръка към привидението в огромната златна рамка – пипнах го, а пръстите ми
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ